Когато човек започва разказ, винаги има нещо предвид. Никога не ми се е случвало да разгърна такъв и да не срещна някаква методика, ред, мисъл. Уви, обаче, при този не е точно така. Тази история се създава в абсолютно битова ситуация, петъчна вечер след дълъг работен ден и предстоящ такъв. Поредната петъчна вечер, в която отново ми е писнало да бъда затворник на собствения си дом, на начина на живот, който сама съм си избрала и пътя, който сама съм си предопределила.
По принцип не смятах, че най-сетне ще започна да пиша, да разказвам, защото не изглеждаше сякаш имам какво да кажа, предвид крехките си 22 години. За мое щастие, обаче, силно се надявам поне децата ми да прочетат каквото имам да кажа. Не за друго, просто по филмите, с които се забавляваме в Нетфликс, показват, че децата често имат интереса да се врат в животите на родителите си. Дали някой съсипан дневник, който държат под дивана, или пък скъсани на две снимки, запиляни по различни краища на света, или култовото издирване на роднини, братя, сестри и така нататък, има за всеки по нещичко. За моите деца това ще бъде тази история.
В моята държава има неизличима и осезаема разлика между столицата и малките градове. Не много хора успяват да извадят късмета да се родят в София. Все пак, тук е лъскавото, бляскавото, огромното, недоловимото за очите, ненаситното. Все пак, да дишаш въздух, наслоен с пестициди, вредни газове, смог, отломки на коли, блъснали се по Околовръстното през 95-та, но неуспели да се изпарят заради гъстите мъгли, е истинско богопомазване. Също така е особено кичозно да се возиш в чисто нови автомобили, но на лизинг, до училището ти в центъра, където вашите трябва да те спрат на аварийни и да ти изхвърлят през прозореца раницата, а понякога и теб самия, ако си късметлия, понеже има опашка зад тях и понеже синята зона за час струва колкото пакетче с дъвки. А един истински себеуважаващ се столичанин няма да пропусне възможността да спести, особено ако е на чужд гръб. След което, един горд софиянец ще стои в задръстване още 1 час, ще псува в колата, ще пуши, ще се обади на родителите си в Горно Нанадолнище, за да им каже, че уикенда децата са при тях, понеже с булката имат резервация в заведение в идеалния център по повод кръщенето на Кристофър и Джесика-Мари, децата на колегите им - Трендафил и Мариянка, с които са се трудили преди около 20 години в градската баня. Но няма как да пропусне, понеже са адски близки и между другото, всичко в заведението ще да бъде безплатно, щастливата двойка е без финансови задръжки, понеже вече от години се е настанила в София и без проблем може да си позволи под наем двустаен кокетен апартамент, около 44 кв.м в топ център с гледка към раздрънкания трамвай номер 5 и керемидите на съседкия дувар. А що се отнася до раждането на деца около 40-тата си година, те се считат за една от модерните двойки, които до 30-тата си година са кроили план за бъдещето и стабилна кариера, състояща се от безспирни нощни смени в кол центрове около квартала на богатите, софийското Ориндж Каунти - Младост 3. Не им пречи, че никой не ги разбира, все пак, ‘'Животът в София не е за мекушави души’'казват те.
И понеже вашата авторка също не е от мекушавите души, нито пък е от посредствените, някак си успя да се зароби в първия си кол център още на 18 годишна възраст. Не защото е от хайлайфа, а защото е решила да бори корпоративната стълбица на Форекс със стипчивия си нрав, както е гледала във ‘'Вълкът на Уолстрийт’’. Според нея единствената разлика между Ню Йорк и София, бяха жълтите павета. Но всъщност, изграждането на бъдеще далеч не започна тогава, дори напротив - много време беше минало преди 18годишното ми аз да се втурне към кариеризъм в сляпата тъма от смога на София. И поточно казано, 4 месеца преди това.
-Бягай! - изкрещях аз, с пот по челото и спринтирайки се шмугвах между капките в един зимен януарски дъжд. Момичето зад мен търчеше през трамвайните линии, носейки бутилка с вода, която се беше отворила от интензивния среднощен джогинг и се пръскаше по панталоните й, сякаш плачеше заедно с нас. Улиците бяха хлъзгави и пусти, виждах отражението си в локвите, което ми нашепваше колко по-удачно щеше да бъде, ако си бях останала вкъщи. Докато разсъждавах по пукнатините на шосето, които се заключваха в мъртви пъзели под краката ми, момичето зад мен вече беше пред мен и успяваше да ме погледне през рамо, разтревожено и припряно, гледаше в очите ми и виждаше през тях, понеже шокът и ужасът и на двете ни прокънтяха толкова силно през лицата ни, че пробиха сфери в ирисите, където грам душа не остана. Тичайки, осъзнах, че стъпвам в локвите като булдозер, опустошавах всичко в тях и около тях. Така беше, и доказателството за щетите след мен бяха навсякъде по дрехите на момичето - кал по дънковата й материя, която беше толкова жестока, че дори не отстъпи, не си позволи да се стече надолу към нозете й, а напротив - вкопчи се в дрехата и там остана, пропи се вътре като неканен гост, като гнусен грозен червей в дзифтова кратерна почва. А остатъка от капките, избягали изпод краката ми сякаш заптие ги гони, нежно се стичаха по лицето й и оставяха незабелижими отпечатъци, които би могла да долови само, ако ги докосне, но с времето щяха да избледнеят, щеше да спре да ги усеща, само чужд допир би могъл да навигира между пръстите си къде точно успях да я изцапам - и не беше само по лицето. Калта, която струях, изцапа и душата й. И точно така стояха нашите взаимоотношения.
Малко по-рано същата вечер, Кара ме беше поканила на среща. Беше споменала, че режисьорът от курсовете ни по режисура и актьорско майсторство също ще присъства, понеже има да сподели с нас няколко идеи относно нов проект, който е пуснал зародиш в главата му. След като разбрах това, ревностно-болната ми за прожектори душа се впусна в нова драма, без ясен сценарий. Тогава все още нехаех, че за пътника без посока пътят винаги ще бъде трънлив. Влязох в бара, в който се очакваше да се състои нашето рандеву. А вътре ухаеше на закостеняли нрави и навици, пропити от изгнилата дървесина, която беше всмуквала в себе си океани от алкохол в продължение на години. Многото свещи премрежваха погледа ми и го караха да не забелязва мъглата от дим, която сякаш вместо да се разсее във въздуха, по-скоро гравираше в съзнанието ми разочарованието, което изпитах, когато съзрях Кара в прегръдките на режисьора.
- Добър вечер, Мария! Радвам се, че дойде, защото имаше няколко неща, които исках да уточним. Като за начало - твоята обсесия към Кара. - каза режисьорът, отпивайки от уискито на Кара и галейки косата й.
- Каква обсесия? Не разбирам ... - казах на шега аз, сваляйки палтото си и подпирайки се на един от столовете в бара. Погледнах към Кара с двусмислие. Наистина не разбирах.
- Защо не си ми казала, че вие двете сте двойка и всъщност през цялото време ти си я преследвала и изнудвала да бъде с теб? - режисьорът се приближи към мен, толкова близо, че усетих дъха му на спряло време и никотинови отломки.
- Кара живее в нас от вече три месеца и аз се грижа за нея, издържам я и не сме двойка, поне не в пълния смисъл на думата. - плахо отсякох аз, давайки крачка назад. Погледнах Кара в очите сякаш съм ранена газела, която е под прицела на поредния хищник в саваната с предопределен край, край, който включва месата ми да бъдат разпиляни като чифт женско бельо след тежка петъчна вечер.
- Изобщо не я гледай, Мария, тя ми разказа в детайли и изобщо не възнамерявам да ти се обяснявам повече. - изкрещя в лицето ми той и гръмотевица прокънтя оглушително през бузите ми. Плесницата му тежеше повече от мажорните тоналности, които издава органът в църква, тежеше повече и от каноните в Библията, беше по-тежка дори от седемте смъртни гряха изпълнени от праведен поп.
-Бягай! - изкрещях аз към Виктория, която дойде и ме измъкна точно навреме от десетия кръг на ада.
Comments