Грешка е да вярваме, че хорър културата е свързана само и единствено с мъжете. За разлика от много други жанрове, филмите на ужасите изненадващо често успяват да открехнат вратата към образа на жената, далеч неконцентриран върху външния ѝ вид и да дадат възможност за изява на стотици повече режисьорки.
През 2017 година, Калифорнийския Щатски Университет прави проучване, анализиращо присъствието на различните полове на големия екран. След като се проучват над 100 от най-успешните филми през изминалите три години, се установява, че жените се показват на екран едва 36% от времето. При спечелилите Оскар филми – цифрата пада на 32% (27%, ако гледаме само сцени с реч). Има един жанр обаче, който успява да разчупи тази тенденция– хорърът.
(Анджела Басет в ролята на вуду кралицата Мари Лево в сериала "American Horror story: Coven")
Проучването показва, че страшните филми дават почти повече екранно време на жените, отколкото на мъжете – цели 53% от сцените. Хората, които не си падат по тъмния жанр вероятно биха оспорили, че това са само „пищящи, бягащи от брадва, полуголи жени“, но при по-дълбоко вглеждане, разбираме, че ролите им въобще не са толкова еднотипни.
Да, жените може да са в ролята на жертва, но също толкова често те са в ролята на главен, оцелял персонаж или даже на антагониста. Тази често повтаряна критика, че жените в хоръра са само „последната оцеляла умна девственица“, не само грубо подценява ролите, но удобно забравя, че не всички филми на ужасите могат да бъдат сведени до концепта убиец срещу жертва. Това, което се развива в края, е разказ за жена, която отказва да бъде жертва на неспособността на мъжа да контролира собствения си гняв.
Освен че представя голям набор от женски главни герои, ужасите разгръщат и теми за това какво означава да си жена по начини, по които другите жанрове не могат.
Той ни дава истории, които изследват идентичността на жените, женствеността, сексуалността, социалните очаквания, семейните роли и женския житейски цикъл. Филми като „Ginger Snaps“ (2000), „Jennifer's Body“ (2009) и „When Animals Dream“ (2014) изобразяват графично отчуждението и пробуждането на младите тела, докато филми като „Rosemary's Baby“(1968), „The Babadook“ (2014) и „Hereditary“ (2018) да се справят с често трудните усложнения на майчинството и женския избор.
Има стотици примери за исторически произведения, които разказват истории за жени, борещи се срещу заплахите на насилие и опресия от собственото си общество, като “The Witch” (2015), “Crimson Peak” (2015), “The Golem” (2018) или “Hagazussa” (2017).
Фантазии за отмъщение като „I Spit on Your Grave” (1978) и Revenge (2017) не само обръщат динамиката на нападател/жертва, но и карат публиката да се превърне в безмълвен наблюдател, гледащ нападателите и жестокостта, проявена над жените.
Филми като „It Follows” (2014), “Ready or Not” (2019) и “You’re next” (2011) брилянтно се изправят срещу стереотипа на „последната оцеляла умна девственица“ и дори концепцията за „последната оцеляла“ започва нов живот като самоосъзнат поджанр, в който жената казва „да, тук съм и ще стоя тук, на пук на всичко, което ми се е случило“.
(източник: Amazon)
„Слашър“ филмите не са единственият поджанр, в който да търсим силни женски герои. Ужасите в цялост превъзхождат другите жанрове в представянето на жените като истински човешки същества, всяко със собствен богат живот и мотиви. Жанрът нормализира емоциите и преживяванията, които исторически са били омаловажавани като слабост или истерия и безсрамно насочва своите зрители към съпричастност.
А ние - имаме правото да напишем такава феминистка история, каквато искаме.
(източник: Sky Show)
Ужасите несъмнено са затвърдили мястото си като връх на филмовия феминизъм. Вярвам, че са на път да се докажат като безспорен лидер в даването на глас на всички женски преживявания.
Източници:
Автор: Иванжелина Трендафилова
コメント