Какво е „феминизмът" за средностатистическия българин? За някои е актуален, за други - ненужен, а за трети е мръсна дума, която децата не трябва да чуват.
Историята на феминизма в България е дълга, изпълнена с трудности и често забравяна. Тя може да няма точно начало, но със сигурност е изпълнена важни моменти.
Един от най-ранните такива е Учредителния конгрес на Българската социалдемократическа партия през 1891 г., който включва в своята програма искането „всеобщо избирателно право без разлика на пола". Тогава обаче България не „готова” да даде това право на жените. Важна стъпка е постигането на равното право на образование.
(източник: https://archive.septemvri23.com)
През 1898 г. продължителността на гимназиалното образование на момчетата и момичетата бива изравнена. През същата година обаче Народното събрание гласува закон, който забранява на омъжените учителки да упражняват професията си. Три години по-късно, през 1901 г. във Висшето училище за пръв път се допуска жена, но само като слушател. В началото на 20 век жените получават достъп до редица „мъжки“ професии - като адвокатстването, лекарската практика и др. Бързото повишаване на нивото на грамотността на българките започва в първата четвърт на 20 век (от под 14% през 1900 г. до почти 47% през 1926 г.)
Суфражисткото движение в България
Сред най-важните победи на феминизма е постигането на избирателно право на жените.
Суфражисткото движение в България води началото си от 1894 г., когато вестник „Женски свят“ за пръв път поставя въпроса за политическото равноправие на жените. Текст във вестника гласи, че Търновската конституция има еднакво отношение към двата пола. Според нея могат да гласуват „граждани“, навършили 21 години (на други места в Конституцията понятието „гражданин“ включвало и мъжете и жените, но според старите патриархални разбирания това не се отнася до правото на глас). Обществото обаче не обърнало внимание.
През юли 1900 г. се провежда среща на женски дружества от цялата страна. Избран е инициативен комитет, начело с Вела Благоева – писателка, публицистка и учителка. Задачата му е да организира обединението на дружествата в женски съюз. През ноември същата година комитетът изпраща петиция до Х ОНС. В нея, наред с традиционните искания за равен достъп до образование е поставено и ново - за активно и пасивно избирателно право за училищните настоятелства.
(Виктория Атанасова Живкова (Вела Благоева). Източник: Национален музей на образованието)
Година по-късно в 1901 г. се провежда първият конгрес на Българския женски съюз (БЖС). За първи председател е избрана Ана Карима (писателка, публицистка и преводачка), а в ръководството влизат още Мария Джидрова и Юлия Малинова. Цел на съюза била „умственото и нравствено повдигане на жената и подобрение положението ѝ. Вестникът „Женски глас" става съюзен орган. Проблемът за политическото представителство бил оставен на заден план, по-важни били допускането на жените до висшето образование и борбата с трудовата дискриминация. През следващите две години в организацията настъпват вътрешни конфликти, които забавят работата ѝ.
(източник: Българска история)
През 1907 г. Юлия Малинова е избрана за председател на БЖС, а самият съюз става член на Международния женски съюз и на Съюза за избирателни права на жените. „Женски глас“, който в началото е бил вестник за всекидневието, изпълнен с домакински рецепти, все по-често отразява събитията около суфражисткото движение. Там се появили материали, защитаващи правата на българката. За много от тях има принос Жени Божилова-Патева - журналистка, общественичка, основателка на Бургаското женско дружество „Самосъзнание“. В статиите си „Към самоопределение“ и „Женското движение на Българския женски съюз“ тя посочва следните причини за равноправие: 1) справедливостта - жените се подчиняват на законите, както правят мъжете, и съответно имат право да участват в тяхното изработване; и 2) самоосъзнаването на жената като "отделна единица", като независим субект.
През 1908 г. Ана Карима започва да издава вестник „Равноправие“, който получава подкрепа от множество активистки, сред които и Мария Джидрова, Йорданка Мустакова, Санда Йовчева и др. Не след дълго е основан Съюзът на напредничавите жени, преименуван по-късно на Съюз „Равноправие“ (съюзът е основан през 1908 г., но започва да функционира като стабилна организация през 1911г.).
(източник: Речник на българската литература след Освобождението)
В 1909 г. той изпраща петиция до ХІV ОНС, съдържаща искания за тълкуване на Търновската конституция. Двете сдружения имат обща цел – извоюването на граждански и политически права на жените. Активистките посочват ред причини това да се случи – те твърдят, че ще бъдат добри държавници и поставят фокуса върху държави, където жените вече са допуснати до избори и как това е помогнало с проблемите на обществата им. Според членките на сдруженията даването на пълни избирателни права на българките ще повиши тяхната култура.
Най-силният аргумент на активистките бил факта, че правото им на глас всъщност не е отречено от закона. През 1911 г. БЖС иска прецизиране на чл. 60 от конституцията, като се уповава на тезата, че законът сам по себе си всъщност не ограничава избирателните права на жените. Това искане е подкрепено и от Екатерина Каравелова (учредителка на Българския женски съюз и една от създателките на Комитет за защита на евреите).
Съюзът защитава позициите си не само чрез вестниците, но и чрез брошури, беседи, и множество петиции, които за съжаление многократно биват отхвърляни от Народните събрания. Това бил знак, че тактиката трябва да се промени. Съюз „Равноправие“ също нямало да постигне целта си като се бори срещу законовите разпореждания, понеже истинският проблем били техните тълкувания и силната патриархална традиция в обществото.
По време на Балканските войни борбата за избирателни права на жените бива оставена на заден план, но все още се обсъждало изготвянето на нова петиция до парламента. Йорданка Мустакова намира момента за подходящ, понеже „феминистическите“ партии (БРСДП и РДП) били широко представени в Народното събрание. През 1937 г. се постига частичен успех като „майките от законен брак“ получават правото да гласуват в местни избори.
На следващата година на жените е позволено да гласуват и в парламентарните избори след навършване на 21 години, при условие, че са омъжени, разведени или вдовици (неомъжените не получават право на глас). Жените обаче все още нямат право да бъдат избрани.
По време на Втората световна война жените изключително бързо навлизат в трудовата сфера поради това, че мъжете са на фронта, но след като се завръщат, се наблюдават промени в обществените нагласи. Едва през 1944 г. жените в България придобиват равни избирателни права, а през 1945 г. са избрани и първите жени за депутати.
Феминизмът в България е минал през много етапи – от няколко страници във вестниците, до дългогодишна борба за равноправие, до липсващ урок в учебниците по история. Сега той е липсваща част от самосъзнанието на много българи, но е и неоспоримо важна част от нас.
Автор: Румена Димитрова
Източници:
Comments